Как реагират родителите на нарушенията в детското развитие?

нарушения в детското развитие

Раждането в семейството на дете с нарушение в развитието силно разклаща семейното функциониране. В някои случаи неочакваният развой на събитията води до сплотяване на членовете на семейството. Получила пълната подкрепа от съпруга си, с когото заедно преминават през етапите на осъзнаването, че в семейството расте дете с аутизъм, една съпруга споделя: „Той винаги е бил опората ми!“ Такива родители се обединяват около общата цел да направят всичко, което е по силите им, за по–нататъшното добруване на детето. Защото то е тяхното дете, най–любимото същество на света, и те са готови да го приемат такова, каквото е. Такива родители с готовност правят нужните промени в ежедневната си рутина, за да осигурят на детето грижите, от които то се нуждае с оглед на нарушението си.

За съжаление обаче не са редки случаите, когато новата ситуация води до разрив в отношенията между партньорите. Взаимните обвинения, които те си отправят за това кой носи отговорност за нарушеното детско развитие, надвисват като буреносен облак над семейното огнище, който постепенно загася пламъка на хармонията между тях. Понякога дори единият от съпрузите взема тежкото решение да напусне семейната среда и да започне живота си „на чисто“.

След първоначалния шок от установяването на нарушението родителите преминават през множество състояния, преди да се стигне до приемане на диагнозата. Някои изпитват тревожност, депресия, отчаяние, озлобление и гняв даже и срещу специалистите, установили нарушението. Твърде чести са и соматичните оплаквания — главоболие, нарушен сън, нарушения в храненето, злоупотреба с алкохол и др. Описвайки стреса при сблъсъка със заболяването на детето, Дж. Алтшулер посочва следните стресови зони, засягащи семейното благополучие:

  • Изострени семейни взаимоотношения
  • Ограничаване на дейности и цели на семейството
  • Увеличен брой задачи и заангажирано време
  • Финансово обременяване
  • Преразпределение на домакинската работа
  • Социална изолация
  • Загриженост за медицинските проблеми и особено за адекватността на грижите
  • По–различни училищни занимания
  • Скърбене

„От всички тези аспекти — продължава авторката — скърбенето може да бъде най–сложното за родителите, особено в етапите от живота, когато изоставането в развитието е най–очевидно.“

Говорейки изключително емоционално за шока от новината, че детето й е с аутизъм, една майка описва чувствата си по следния начин: „В кризата имах моменти, дето исках да я оставя на някой и да се махна с другото дете — мъчно ми е, не се гордея, но ми се искаше това! Само ние тримата … без нея.“

Майката на Давид, който е диагностициран с аутизъм, споделя: „Моментът бе много тежък — той (неврологът) не отрече диагнозата „аутизъм“ и инквизиторският му поглед бе непоносим“. Тя описва чувствата си по следния начин: „Бях поразена, тъй като не можех да повярвам. Давид не можеше да е аутист. Лекарят се лъжеше, Давид не можеше да е болен. Бях напълно объркана… Когато ми казаха, че има аномалия във функционирането на бялото мозъчно вещество, вечерта сънувах кошмари, свързани с тези термини, чието значение не знаех.“

Жьонвиев Тири, която също е майка на дете с аутизъм, споделя, че е била изправена през множество безпокойства, въпроси, чувство за провал и тревога. Тя казва: „Трябваше да премина през продължително опознаване и приемане на това, което е Жан–Ив като личност, с много качества и ценни черти, както и на неговите различия с останалите деца.“ Тя описва промяната в отношенията с детето си по следния начин: „(Когато) изоставях моето желание за успех, моите притеснения и грижи, тогава между нас двамата настъпваше истинско спокойствие. Ние се радвахме на това спокойствие, защото той чувстваше, че вече нямам никакви изисквания към него и бях съвсем близо, приемайки го напълно с цялата му различност.“

За съжаление обаче в някои случаи родителите отказват да признаят, че детето им има проблем, и по този начин възпрепятстват ранната диагностика на нарушението, като дълго отлагат консултацията със специалист, надявайки се, че детето рано или късно „ще се оправи“ и всичко ще дойде на мястото си. Често отричането е съпроводено с чувство на вина и чувство на срам. В такива случаи от решаващо значение е колко бързо родителите ще се изправят лице в лице с проблема, защото според В. Матанова „една част от успеха на терапията зависи и от това колко дълго трае процесът на отричане. Удължаването на този период необосновано отлага терапевтичните намеси.“

 логопед в Пловдив

Използвана литература:
1. Алтшулер, Дж.; “Как да работим с хроничната болест — семеен подход”, 2002
2. “Аутизъм и генерализирани разстройства на развитието — Статии, разкази на родители”, 2004
3. Матанова, В.; “Психология на аномалното развитие”, 2003